Легендата на с. Кара Дърлар (Черногор)

Самодивата

 / по предания на жители от селото /

 

Около двете села Карахадърлар (с.Черногор) и Дели Исуфлар (с.Красногор) - на юг до с.Асват кьой (с.Главиница), на запад  местността Яйкъна, с.Чауш махала (с.Софийци), с.Вискьой (с.Царев дол), с.Ендже кьой (с.Преславци), на север до с.Арабаджилар (с.Коларово) се разпростирала гъста, вековна гора, която е било причина хората в последствие неусетно да променят наименованието на село Карахадърлар на Кара Дърлар (в превод от турски – черна гора). Стволовете на дърветата били толкова дебели, че 2-3 души не можели да ги обгърнат.

Легендата, предавана от уста на уста, от поколение на поколение, разказва за самодивата обитавала старата, вековна, но и красива, омайваща и по някакъв начин зловеща близката до селото гора, наричана от местните хора „Къс кория” (в превод от турски „Момина гора”- от портала, игрището, детската градина, стигаща до гората наречена  „Лабада”, където е отровния склад).

Тя била девойка – крехко и безпомощно сираче, но затова пък с неподозирана жажда за живот– та то само садило гората. След смъртта си тя се превърнала в мистична и тайнствена самодива- неземно красива, вечно млада мома, с дълги руси коси и чародеен поглед, който замайвал и дори погубвал. Облечена с бели дрехи, с дълга бяла риза и бяло наметало, наречено сянка, в която се криела нейната сила. Вечер като изгреела месечината, самодивата танцувала, лудувала и играела своите неистови хора и пеела около дърветата и по зелените морави, потънали в зелена и влажна, буйна трева. И ако видиш Самодивата не трябвало да я гледаш в очите, че от песента й по-хубава песен няма, а от танца й няма по-красив. Но тя замайвала и погубвала.

Живеела под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни като пъкъла усои, които осветявала с тайнствена светлина. Появявала  се най-често през пролетта и лятото  Излизала навън само нощем  и се скривала отново с пропяването на петлите.

Самодивата ревниво пазела своите обиталища и свърталища и онзи, който наруши владенията им изчезвал безследно или се разболявал от нелечима болест. Хората виждали само светлина между клоните и не дръзвали да пристъпят  в такива места нощем, за тях гората била свещена.

Късно вечер край огнищата шепнешком се разказвали истории за лични срещи с нея и страхът ги вцепенявал. Как по късна доба, закъснели пътници, прибирайки се в село с каруците, срещали момичето. А то с фенер в ръка, тихомълком се доближавало и уморено присядало в края на талигата. Хората не смеели да я заприказват, правили се, че изобщо не я виждат и със свити сърца продължавали своя път. Девойката не продумвала, само светела в нощта, докато изведе пътниците извън гората. Така, както внезапно се появявала, така и изчезвала от погледите на хората. Казват още, че са виждали тази мома-самодива и в старата гора близо до Акадърлар(Дулово) - тя ходела ту тук,  ту там...

Самодивата била пазителка на гората и никой не смеел да вдигне ръка да сече от нея.  Тучните поляни били застлани с плътен зелен тревен килим, но там не пускали на паша едър добитък, а само малки агнета и млади телета, и то едва след Гергьовден. Затова еднакво я  тачели и мюсюлмани и християни, събирали се заедно, и там под черните сенки на вековните дървета празнували Гергьовден (Хъдърлез), колели курбан за здраве и правели  заедно молебия  за дъжд.

Последното молебие в гората „Къс кория” е направено през 1947 година, тъй като на следваща година тя бива масово, безжалостно изсечена с жага (двуметров трион за рязане на трупи,  с които се работи с двама души). От вековните дървета не остава нито едно. На всяко семейство тогавашната власт на току-що създаденото ДЗС е раздало по едно от тези огромни мешета за дървен материал- за направа на греди за строеж на  къщи, корита за животни, бъчви, каруци. Само малцина хора са отказали, помнейки легендата за Самодивата, предавана от поколения и вярвайки, че гората е прокълната. От мешетата се възползвали предимно новите преселници от Северна Добруджа и Егейска македония, заселили се в селото след 1940 г., пренебрегвайки или незнаейки премълчаваните истории за прокълнатата гора.
С изсичането на гората изчезнала и Самодивата,... но не престанала да напомня за себе си.

Мюсюлманите имали светилище-малка джамия в тогавашните турски гробища (зад казана). Преданията разказват, че там на това гробище била погребана тази мома, която се превърнала в Самодива. На гробът й като надгробен паметник имало поставен голям издялан камък. Та този свещен камък преселникът Стефан Стойков  използвал за строеж на къщата си, положил го в основата на стъпалата. После тази къща става собственост на бай Лазар и Тота Савчеви, и вярващите казват, че самодивата „си връщала" и затова и в двете семейства имало „разтурени” бракове.

Други такива надгробни камъни от изоставеното турско гробище, са били използвани и в темелите при градежа на къщата на Симеон и Яна Димитрови. Преминала в собственост през няколко фамилии-Моньо и Дойка Димитрови, Пеньо и Дойка Димитрови, Велчо и Иванка Алексиеви, къщата и сега пустее. Казват, че в нея се чувало постоянно някакъв шум (трополене и стъпки, шумолене и свистене)  и заради незачитането светостта на мъртвите, хората не се задържат много да живеят в тази къща, а и „не им върви”.

Народните вярвания са изгубили вече своето въздействие, но остават като едно свидетелство за духовния свят на една отминала епоха и са неделима част от фолклора на селото. Вярваме или не, но добре е да помним и уважаваме народните поверия, защото понякога можем да открием и много истини в тях. Може би не случайно селото и хората в него и до днес  не могат да намерят покой. Прокобата на Самодивата ги застига и почти във всеки род има „несполучили” семеен живот, разводи и починали от неестествена смърт.

1. Тодора Дочева /съпруга на Дочо Тодоров Дочев/ - 1952 г. - удавена в единият от гераните на селото/
2. Мария Иванова Жекова /съпруга на Иван Жеков Желязов/ - 1954 г. - удавена в герана, в близост до с.Царев дол
3. Добра Иванова Йорданова /съпругата на Петър Костов/ - 1955 г. - обесена в самалъка, в двора на свекъра й
4. Коста Петров Костов /син на Добра и Петър Костови/ - 1969 г. - обесен  на крайпътно дърво към Главиница
5. Иван Петров Костов /син на Добра и Петър Костови/  - обесен в собствения си дом
6. Стойко Стойков - … обесен 
7. Костадин Пейчев Костадинов - 1965 г. - отровен
8. Пейчо Костадинов Пейчев /син на Костадин Пейчев/ - 1979 г. - отровен
9. Васил Костадинов Пейчев /син на Костадин Пейчев/ - 1992 г.
10. Илия Димов Стойков - …..обесен в гр.Балчик
11. Пенчо Иванов Стоянов /брат на Стоян Иванов/ - удавен в язовира на селото
12. Пенка Жекова Симеонова - 1980 г. - отровена
13. Марийка Иванова Тодорова /съпругата на Кольо Славов/ - 
14. Дико …
15. Илия Стойков Георгиев - 2003 г. - обесен в двора на къщата си
16. Киро Петров Енчев - 2008 г. - обесен в двора на къщата си
17. Коста Димитров Филипов - 2008 г. - обесен в дома си
18. Стоян Бобев Стоянов - 2010 г. - обесен

... Изкупването на греха не спира... До кога?

Надеждата...

Никога в селото не е имало църковен храм и хората започнали да се питат дали и Господ не ги наказва за тяхното безверие... С годините мечтата им да имат свято място, където да търсят опрощение за греховете си нараствала. И макар селото останало с малко жители, намерил се добър човек да отвори душата си и с помощта на всички християни да съгради заветния свят храм. Така през 2010 г.  Негово Високопреосвещенство Русенски Митрополит Неофит се освети църковният храм "Свети Николай Софийски Новий".

 Изготвил: Марияна Пейчева Нацова