Легендата на с. Кара Дърлар (Черногор)

Самодивата

 / по предания на жители от селото /

 

Около двете села Карахадърлар (с.Черногор) и Дели Исуфлар (с.Красногор) - на юг до с.Асват кьой (с.Главиница), на запад  местността Яйкъна, с.Чауш махала (с.Софийци), с.Вискьой (с.Царев дол), с.Ендже кьой (с.Преславци), на север до с.Арабаджилар (с.Коларово) се разпростирала гъста, вековна гора, която е било причина хората в последствие неусетно да променят наименованието на село Карахадърлар на Кара Дърлар (в превод от турски – черна гора). Стволовете на дърветата били толкова дебели, че 2-3 души не можели да ги обгърнат.

Легендата, предавана от уста на уста, от поколение на поколение, разказва за самодивата обитавала старата, вековна, но и красива, омайваща и по някакъв начин зловеща близката до селото гора, наричана от местните хора „Къс кория” (в превод от турски „Момина гора”- от портала, игрището, детската градина, стигаща до гората наречена  „Лабада”, където е отровния склад).

Тя била девойка – крехко и безпомощно сираче, но затова пък с неподозирана жажда за живот– та то само садило гората. След смъртта си тя се превърнала в мистична и тайнствена самодива- неземно красива, вечно млада мома, с дълги руси коси и чародеен поглед, който замайвал и дори погубвал. Облечена с бели дрехи, с дълга бяла риза и бяло наметало, наречено сянка, в която се криела нейната сила. Вечер като изгреела месечината, самодивата танцувала, лудувала и играела своите неистови хора и пеела около дърветата и по зелените морави, потънали в зелена и влажна, буйна трева. И ако видиш Самодивата не трябвало да я гледаш в очите, че от песента й по-хубава песен няма, а от танца й няма по-красив. Но тя замайвала и погубвала.

Живеела под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни като пъкъла усои, които осветявала с тайнствена светлина. Появявала  се най-често през пролетта и лятото  Излизала навън само нощем  и се скривала отново с пропяването на петлите.

Самодивата ревниво пазела своите обиталища и свърталища и онзи, който наруши владенията им изчезвал безследно или се разболявал от нелечима болест. Хората виждали само светлина между клоните и не дръзвали да пристъпят  в такива места нощем, за тях гората била свещена.

Късно вечер край огнищата шепнешком се разказвали истории за лични срещи с нея и страхът ги вцепенявал. Как по късна доба, закъснели пътници, прибирайки се в село с каруците, срещали момичето. А то с фенер в ръка, тихомълком се доближавало и уморено присядало в края на талигата. Хората не смеели да я заприказват, правили се, че изобщо не я виждат и със свити сърца продължавали своя път. Девойката не продумвала, само светела в нощта, докато изведе пътниците извън гората. Така, както внезапно се появявала, така и изчезвала от погледите на хората. Казват още, че са виждали тази мома-самодива и в старата гора близо до Акадърлар(Дулово) - тя ходела ту тук,  ту там...

Самодивата била пазителка на гората и никой не смеел да вдигне ръка да сече от нея.  Тучните поляни били застлани с плътен зелен тревен килим, но там не пускали на паша едър добитък, а само малки агнета и млади телета, и то едва след Гергьовден. Затова еднакво я  тачели и мюсюлмани и християни, събирали се заедно, и там под черните сенки на вековните дървета празнували Гергьовден (Хъдърлез), колели курбан за здраве и правели  заедно молебия  за дъжд.

Последното молебие в гората „Къс кория” е направено през 1947 година, тъй като на следваща година тя бива масово, безжалостно изсечена с жага (двуметров трион за рязане на трупи,  с които се работи с двама души). От вековните дървета не остава нито едно. На всяко семейство тогавашната власт на току-що създаденото ДЗС е раздало по едно от тези огромни мешета за дървен материал- за направа на греди за строеж на  къщи, корита за животни, бъчви, каруци. Само малцина хора са отказали, помнейки легендата за Самодивата, предавана от поколения и вярвайки, че гората е прокълната. От мешетата се възползвали предимно новите преселници от Северна Добруджа и Егейска македония, заселили се в селото след 1940 г., пренебрегвайки или незнаейки премълчаваните истории за прокълнатата гора.
С изсичането на гората изчезнала и Самодивата,... но не престанала да напомня за себе си.

Мюсюлманите имали светилище-малка джамия в тогавашните турски гробища (зад казана). Преданията разказват, че там на това гробище била погребана тази мома, която се превърнала в Самодива. На гробът й като надгробен паметник имало поставен голям издялан камък. Та този свещен камък преселникът Стефан Стойков  използвал за строеж на къщата си, положил го в основата на стъпалата. После тази къща става собственост на бай Лазар и Тота Савчеви, и вярващите казват, че самодивата „си връщала" и затова и в двете семейства имало „разтурени” бракове.

Други такива надгробни камъни от изоставеното турско гробище, са били използвани и в темелите при градежа на къщата на Симеон и Яна Димитрови. Преминала в собственост през няколко фамилии-Моньо и Дойка Димитрови, Пеньо и Дойка Димитрови, Велчо и Иванка Алексиеви, къщата и сега пустее. Казват, че в нея се чувало постоянно някакъв шум (трополене и стъпки, шумолене и свистене)  и заради незачитането светостта на мъртвите, хората не се задържат много да живеят в тази къща, а и „не им върви”.

Народните вярвания са изгубили вече своето въздействие, но остават като едно свидетелство за духовния свят на една отминала епоха и са неделима част от фолклора на селото. Вярваме или не, но добре е да помним и уважаваме народните поверия, защото понякога можем да открием и много истини в тях. Може би не случайно селото и хората в него и до днес  не могат да намерят покой. Прокобата на Самодивата ги застига и почти във всеки род има „несполучили” семеен живот, разводи и починали от неестествена смърт.

1. Тодора Дочева /съпруга на Дочо Тодоров Дочев/ - 1952 г. - удавена в единият от гераните на селото/
2. Мария Иванова Жекова /съпруга на Иван Жеков Желязов/ - 1954 г. - удавена в герана, в близост до с.Царев дол
3. Добра Иванова Йорданова /съпругата на Петър Костов/ - 1955 г. - обесена в самалъка, в двора на свекъра й
4. Коста Петров Костов /син на Добра и Петър Костови/ - 1969 г. - обесен  на крайпътно дърво към Главиница
5. Иван Петров Костов /син на Добра и Петър Костови/  - обесен в собствения си дом
6. Стойко Стойков - … обесен 
7. Костадин Пейчев Костадинов - 1965 г. - отровен
8. Пейчо Костадинов Пейчев /син на Костадин Пейчев/ - 1979 г. - отровен
9. Васил Костадинов Пейчев /син на Костадин Пейчев/ - 1992 г.
10. Илия Димов Стойков - …..обесен в гр.Балчик
11. Пенчо Иванов Стоянов /брат на Стоян Иванов/ - удавен в язовира на селото
12. Пенка Жекова Симеонова - 1980 г. - отровена
13. Марийка Иванова Тодорова /съпругата на Кольо Славов/ - 
14. Дико …
15. Илия Стойков Георгиев - 2003 г. - обесен в двора на къщата си
16. Киро Петров Енчев - 2008 г. - обесен в двора на къщата си
17. Коста Димитров Филипов - 2008 г. - обесен в дома си
18. Стоян Бобев Стоянов - 2010 г. - обесен

... Изкупването на греха не спира... До кога?

Надеждата...

Никога в селото не е имало църковен храм и хората започнали да се питат дали и Господ не ги наказва за тяхното безверие... С годините мечтата им да имат свято място, където да търсят опрощение за греховете си нараствала. И макар селото останало с малко жители, намерил се добър човек да отвори душата си и с помощта на всички християни да съгради заветния свят храм. Така през 2010 г.  Негово Високопреосвещенство Русенски Митрополит Неофит се освети църковният храм "Свети Николай Софийски Новий".

 Изготвил: Марияна Пейчева Нацова

Преселници

Село Кара Дърлар в миналото е населено предимно с мюсюлмани. Заради местонахождението му в гъстите и вековни гори, старото наименование Карахадърлар с годините се променя и населението приема названието Кара Дърлар (от турски Черна гора). От там идва и съвременното наименование на селото - Черногор. 

Първите официални документи, които посочват сведения за селото са от 1866 година. От него се разбира, че в селото има 25 ханета (домакинства), 158 жители.

След Освобождението селското население в Южна Добруджа е прекалено бедно.  То се занимавало предимно със земеделие и скотовъдство. Особено трудно за земеделците е през 80-те и 90-те години на ХІХ в., когато бедните земеделски стопани са ограбвани безконтролно от лихвари и зеленичари. Затова те организират протест във Вискьой през декември 1899 г.

Много земеделци продължават да изпадат в затруднено положение, задлъжняват към частни лица и лихвари, и в много случаи недвижимото им имущество се обявява на публична продан.

От 1913 до 1940 година, с малки изключения през 1916-18 г., районът е бил под румънско административно  управление. Местното население било предимно турско и малка част българи. Тук са живели и румънци, заселени от румънските власти след края на Балканската война през 1913 г., когато територията на Добруджа е окупирана от Румъния. 

Карта на Южна Добруджа от 1936 г.

Освобождението на Южна Добруджа през 1916 год. заварва областта разграбена и опустошена. Няколко дни преди обявяването края на войната, румънските власти са прибирали без никакви реквизиционни документи всичкия добитък на населението. При отстъплението си румънската армия организира специални команди по палене на българските села. Село Кара Дърлар успява да се запази, но с.Вискьой (с.Царев дол) е цялото в пламъци.

Свободата не трае дълго. Само след две години местното население отново ще опита тежестта на робството.

През годините на румънска окупация са наложени нови териториални единици. Село Кара Дърлар е наместничество към Вискьойска община (Царев дол), Тутраканска околия. Кметовете се наричали "примари", селската община - "комуне урбане", околийския управител - "претори", окръжният управител - "префект".

Започва дирене за арестуване на видни хора в цялата околия, както е случаят с Атанас Д.Мутафов от с.Дели Исуфлар(Красногор) и Никола С. Букачлиев от с.Вис кьой(Царев дол).

След 13 януари 1919 год. румънските власти закриват българските училища и разпиляват училищната покъщнина посред учебната година, за да се прекратят децата занятията си. Провежда се системна политика на културно-просветна асимилация. Открива се начално  училище в което се преподава на румънски език по румънски програми.

Затруднения имат и църковните служители. Така например през 1921 год. българският свещеник към църквата "Архангел Михаил" в с.Вис кьой (Царев дол) пише молба да му се разреши да служи на румънски език. След войната българските свещеници преминават на служба към Румънската православна църква, но едва след уверение за прекъснати връзки с България и Българската православна църква.

От 1925 година започва принудителното колонизиране на областта с куцовласи и цинцари, насила докарани жители на Трансилвания, Банат и Влашко, които издевателстват над местното население. Честа практика става ограбването от колонистите на реколтата на местните жители. Нивите на куцовласите работят българите и турците, а приходите прибират те.

Животът става несигурен. Всеки куцовлах може да те срещне и да те пребие до смърт, без да има право да се оплачеш. Щом закъснееш вечерно време, обвиняват те, че си се срещал с комити от Стара България. Връх на добруджанската трагедия са масовите убийства на невинни будни българи в селата Вискьой(Царев дол), Кузгун (Антимово), Български косуй (Пожарево), Варненци, Дунавец. Много добруджанци са отвлечени и интернирани в лагерите в Молдова. По пътя са подложени на небивали репресии, гаври и убийства- от страна на конвоиращите ги войници и от страна на местното население. Имуществото им е плячкосано и много от тях не се завръщат. От село Кара Дърлар /Черногор/ са отвлечени и намерили смъртта си Махмуд Ходжа и Векерия Вешалов.

Следват години на превратни исторически събития, които бележат промените в демографската история на селото. През 1933 г. в Румъния идва на власт създадената две години по рано фашистка организация „Гарда де фер”( „Желязната гвардия”).
Стратегическата цел на Легиона била създаването на Православна държава,затова прокарва политика за етническо прочистване на Добруджа и  утвърждаване на територията като румънска.

Хашим и Камиле Хаджиюсуф - 1926г.

През 1936 г. една конвенция между Румъния и Турция създава възможности за изселване на турското население в Анадола,за да може да се извърши допълнителна колонизация върху освободените от турското население земи. 

Турция приема всички изселници, които се задължават да изоставят всичко непокътнато тук, като им построява къщи с по 2 стаи и антре, предоставя им 10 дка земя за обработване и чифт волове. От румънска страна се подсигурява дървеният материал от Карпатите за строежа на къщите.

Много семейства от Кара Дърлар поемат пътя на изселничеството. В дълги кервани с каруци, придружавани от стадата овце и добитък, турците се отправят към пристанището на град Костанца, откъдето с големи товарни кораби ги отвеждат в Турция. Най-голямата изселническа вълна е през 1938 година. По архивни данни емигрират 2/3 от местните турци от Тутраканска околия.

Заселени в Анадола, трудно понасят сухия климат, носталгията и дълбоката емоционална привързаност към родното място. Липсват им зелените поля и вековните гори, липсва им плодородната земя и тучните пасища, липсва им двора с цветята, градината, околностите-не може да се замени с нищо, не може да се заличи от съзнанието на преселниците.

А селото тук, почти обезлюдено, било голяма грозота. Мухите се събирали по прозорците на празните къщи, кучета виели, а котките врещели и обикаляли стопанските пристройки. Изоставени от стопаните си, гладни, освирепели, търсели и най-малкото за да задоволят глада си.

Освободените ниви от масово изселените турци в Кара Дърлар ги изземват и обработват румънските „чокои”. На някои от тях се помнят и имената им - Костаческу, капитан Питка.

По това време през 1936 г. тук се заселват няколко семейства власи - братята Спас Радев Алексиев и Александър Радев Алексиев. Заселили се първо в с.Попина,  в с.Кара Дърлар пристигат заради земята и препитанието, която им дава тя.

Халил със съпругата си Бахрие- 
сестра на Акиф Атуф,
майката на Халил-Шафие 
и сестрите на Халил -Наджие и Зюмбюл -  1944 г.

С преминаването на Южна Добруджа в територията на България, румънците се изтеглят и предават архивата и документите на кметство Кара Дърлар на Спас Радев Алексиев, да изпълнява временно кметски функции.
Границите с Турция се затварят и изселването се прекратява. Така през 1940 година в селото остават само пет  турски фамилии: Юсеин Чаушеви ; Юсеин Чолакови ; Атуф Хашимови ; Кязим Исмаилови и Асан Шумналията.

Северна и Южна Добруджа

След подписването на Крайовският договор на 07.09.1940 г. с който е възстановена границата определена от Берлинския договор (1878 г) и преминаването на Южна Добруджа в пределите на България, румънците са принудени да напуснат и да се преселят на север, докато българи от северната част на Добруджа емигрират в родината. 

Още от пролетта се говори за изселването, но българите така и не могат да се представят как ще напуснат родните си места. Комисии от двете страни правят описи и оценка на имуществото-земи, къщи и градини на всяко семейство, за да бъдат заменени с подобни на тях в България. Но сключването на договора става факт и започва трескава подготовка по преселването на българите. 

Румънските власти нареждат всяко домакинство да си измаже жилището, да си оправи дворовете. Това се прави  за хората, които ще дойдат на техните места от Южна България.

В същото време румънските колонисти обират не само реколтата на своите ниви, но и на нивите на местните жители. Освен цялото си движимо имущество, с изтеглянето си те отнасят изкъртени врати, прозорци от къщите в които са живеели, инвентар от общинските и селски държавни учреждения. Посягат дори и на църковните храмове. Така например: "...В с.Вис кьой (с.Царев дол) от църквата липсва кръстът, който е отнесен от румънският свещеник. Общината е имала 2 големи каси, 2 нови шкафа и 1 стенен часовник, които са били отнесени...(протокол №8-приложение №2)из доклада  до министъра на външните работи от 12 октомври 1940 г."

Най-после, след дълги очаквания, със свити сърца българите от Северна Добруджа научават датите, когато трябва да изоставят всичко и да тръгнат за България. В Румъния разрешават да останат единствено българите със смесени бракове. Мъжът българин се оженва за румънка или жена българка се е омъжила за румънец. Така много семейства остават завинаги разделени.

Между Кюстенджа и Бабадаг има едно село - Саръгьол. Населението  на Саръгьол е разнородно и пъстро: румъни от Трансилвания и оттатък Дунава, кримски татари  и много българи - високи, снажни и здрави мъже, с мургави лица и широки плещи. Облечени с тъмни дрехи - черни потури, черен пояс, черна антерия и грамадни калпаци. Но затуй пък в носиите на жените преобладават ярките и пъстри бои.

*****

По разказ на Рада Илиева Станева:

 „Нашето село Сарагьол в Румъния беше чисто българско село тогава, голямо…над 400 къщи.

Като в сън си спомням нашата къща. Живеехме почти в края на селото, дето бяха лозята на селото. Един плет ни делеше с Дочевите и с Ирина играехме до късно. През селото минаваше река и като минеш моста беше къщата на Брадичковите, а по-нататък  бяха Гавриловите... На другия край на селото, в посока Коджелак, живееха големият род на Кръстевите. А до полянката дето правеха хорото си спомням къщата на баба Васила... Спомням си я, нали като деца се събирахме там и гледахме как момите играеха шиштема и боенец. Такива танци имаше тогава, защото хора не се играеха по време на пости.

Там говорихме в къщи на български. Нашите бащи и майки не знаеха румънски. В черквата ни се служеше на румънски и отчето ни даваше причастие само ако спазвахме по техния календар. Всяка събота попа ни преподаваше вероучение и после на следващата ни изпитваше. В училище четири класа бяхме в една стая и пак на румънски учихме. Учителите ни биеха, когато говорихме на български.

Когато казаха, че ще тръгваме, някои се радваха, а други ги беше страх от неизвестното, а те са родени тук и тук са учили Тук прадеди, деди и бащи са създали семейства, тук са се родили и раснали деца, тук са градили домове. Тук остават гробовете на деди, баби, бащи имайки, на братя и сестри, на деца. Селяните се събираха на групи и се вайкаха за случилото се. Топли сълзи струяха по страните им и коравите им ръце се свиваха, а жените плачеха като на умряло.

Първо започнаха да събират овцете и кравите в стада, наеха опитни пастири и ги изпратиха първи да поемат дългият път за България. Овцете блееха жално,кравите проточено мучаха, кучетата виеха и лаеха…

Беше жално, много плач изплакаха хората. Особено в семействата със смесени бракове. Не знаеха заради децата си накъде да тръгнат и при кой от родителите да останат. Не знаеха от къде да започнат да се приготвят, та да се свърши по-скоро.

Елена Антонова Жекова 1894-1966г.

Всеки опакова багажа си и в надписани сандъци ги закараха на гара Коджеалак. На няколко семейства предоставиха по един вагон, а то кое по напред… Вече изпразнили къщите, през нощта изметохме къщята, оставихме метлата и фараша зад вратата, а лампите и кандилата да светят, и рано на разсъмване на 22.ХІ. ни качиха в каруци и в колона потеглихме за гарата. Охранените коне бодро поеха пътя, а от голямата тежест колата не друска. Тръгнахме още по тъмно, тъй като дългият път трябваше да минем през нощта. Пред нас се точи бялата ивица на пътя, слизаме и си приказваме за България. После пак се качваме.

Много пъти се обръщахме назад и гледахме пустото село. В тъмното, в далечната се виждаха прозорците да светят, а кучетата грозно виеха. Месечината грее, стърнищата и кукурузите тънат в здрач. Напускахме родното си място завинаги...

В тъмното, в далечната се виждаха прозорците да светят, а кучетата грозно виеха на пусталък. Със свити сърца се качихме на влака майките с деца, болните и старците, и потеглихме. Мъжете се върнаха да натоварят каруците с още багаж и те пеш щяха да дойдат.

Илия Бобев Жеков 1888-1961г.

В България вече, на една гара ни дадоха някаква закуска и пак продължихме. В Добрич слязохме и после с автобуси ни докараха до тук, а багажа пренесоха с камиони. Много от нашите роднини и други семейства от Саръгьол останаха в Добричко, отидоха да се заселят в Балчик, Царичино и в околните там села. 

Беше 24 ноември 1940 г. когато пристигнахме, като сега си спомням…
Стовариха багажа ни на една поляна, където беше здравната преди, цяла седмица стоя, а на нас започнаха да ни предлагат къщи за настаняване. Мама трудно можеше да реши, нали тате още го нямаше, а зимата наближаваше, децата малки…Това помня, нищо че бях малка тогава, само на 9 години.”

* * * * *

Принудителното изселване на големи групи хора от двете страни на границата, напускането на родните села, домове и земи, заселването в Южна Добруджа, е дълбоко сътресение за северодобруджанските българи. Те са принудени за съвсем кратко време да ги напуснат и се сбогуват завинаги с тях. Идват само с това, което са можели да пренесат с каруците си  и със своите стада. 

Куньо и Мария

Преселниците от чисто българското село Саръгьол,окръг Тулча, настаняват в селата Ендже кьой (с.Стефан Караджа), Чауш махле (с.Софийци), Антимово, Сарж Гьол (с.Търновци), Вис кьой (с.Царев дол) и Кара Дърлар (с.Черногор).

В село Карадърлар се заселват над 30-тина семейства – Петър Енчеви Василеви;  Костадин и Димитър Пейчеви; Кръстьо, Михал, Георги и Куньо Кръстеви ; Стефан Стойкови; Слави и Георги Славов Желязови и Жеко и Симеон Желязови-Жекови; Йордан и Иван Йорданови; Кольо и Георги Колеви; Димо Илиеви ; Стойко Георгиеви ; Стоян Андрееви ; Илия, Боби и Иван Бобеви ; Георги Енчеви ; Михал Маринови ; Симеон Статеви ; Тодор Дочеви ; Иван Герджикови ; Тодор …. и др.

Станка и Михал -Симеонови(брат и сестра) - 1942 год.

Настаняват ги в изоставените от изселените  румънци и турци кирпичени  къщи, често без врати и прозорци, покрити с обикновени турски керемиди, едноетажни, сгрупирани с дворове от 1-3 декара. Къщите обикновено имали по две стаи, наречени приогън и соба. Ако къщата имала четири стаи, то две по две се отделяли от тесен коридор,  наречен пруст. 

Иван и Васила Йорданови 1967 г.

Българските преселници, отначало приели с въодушевление присъединяването на Южна Добруджа, срещат много трудности и  се нуждаят от време отново да се приспособят, но бързо се съвземат и започват да строят новите си домове в село Кара Дърлар. Държавата  ги оземлява със земята (така наречените заменки), отнета от румънските власти в първото десетилетие на окупацията от другите българи в полза на румънските заселници .

Други засегнати от бурните исторически промени са и българите от Егейска Македония. Освободена едва по време на Балканската война през 1912 г. Пиринска Македония, приютява хиляди българи, прогонени от Егейска Македония. През 1941-42 г. немалък брой българи, се завръщат,когато част от областта отново е включена в Българската държавна територия в 1941 година.

Но през 1944 г. политическата и военна криза се задълбочава. България преминава на страната на съюзниците, а Гърция е на прага на гражданска война. Българските македонци под гърмежите на  разбунтувалите се гърци,изоставили в паника нивичките си с неприбраната още царевица и набързо успяват да  прехвърлят границата. 

Атанас Петров Упанов-род......-
с.Гостун, Благоевградско
баща на Иван Атанасов Упанов 1914-1990г.

Остават за кратко около гр.Добринище, но земя за препитание нямало- само камънак и баири. Чули за оземляването в равната, широка и плодородна Добруджа, натоварили всичко пак в каруците и тръгнали към в освободените след Крайовският договор земи. 
През 1945  год. в селото пристигат над 20 семейства от Благоевградско – Иван Атанасов Упанови и Атанас  Лисковите от с.Гостун ;  Иван Гранзовите, Димитър Линджевите, Тодор Лефтеровите, Андрей Андрееви, Димитър Щрангови и Иван Каракушеви от с.Кремен ; Тодор Борисови ;  Ангел Патларски ; Спас Зайкови от с.Обидим и Стоян Тъпанкови от с.Гърмен, Кольо Марков и др.

Преселват се и липованците Андрей и Мария Маринови- Андрушевите.

• Потомци на старообрядници, членове на религиозно движение от ХVІІ в., създадено от патриарх Никон, което проповядвало идеите за съхраняване на старите християнски обреди за благочестие. През 1753 год., напуснали Русия водени от атаман Игнат Некрасов, се заселели в махалата Татарица на с.Айдемир. Днес наричат старообрядниците повече с името "липованци".

Село Кара Дърлар е преименувано на Черногор, а село Дели Исуфлар на Красногор, с МЗ №2191/обн.27.VІ.1942 г.


След известно време, на 23.04.1947 год., в с.Красногор се създава "Държавен завод за добитък". Съгласно закона за ТПС жителите на селото са принудени да се изселят, защото обработваемата площ е заета от ДЗС. Заселването им става в гр.Балчик, гр.Шумен, гр.Исперих, с.Косара, с.Преславци, с.Антимово, с.Киченица Разградско. През 1956 г. към с.Черногор е присъединено поради заличаване с.Красногор с Указ №148/обн.29.V.1956 г.


Няколко фамилии от Красногор се преместват в село Черногор– Трифон Цоневи, Иван Стоянови, Стефан Черневи, Джамал Тахирови, Иван Трифонови.

В с.Киченица, Разградско, се изселват Косьо и Йона с децата си Генчо, Пена и Пенчо ; Марин Вълков и неговия син Марко - едни от най-богатите в Дели Исуфлар. Деньо, който държал дюкяна в селото, с двамата си сина заминават за гр.Исперих, а Трифон и Слави в с.Антимово.

Добруджански местни носии

Но най-много се заселват в с.Търновци - фамилиите на Инджовците-семействата на Хасан, Реджеб, Али, Мехмед, Юсуф; Ибрямовците - семействата на Ибрям, Алиибрям, Исмаил, Бекир; Кьорпелиите-Мехмед, Сали, Неджиб,  Мустафа; Исмаил Бургуджията; Исмаил Юсуф; семейството на бай Сандьо ; Христо Гордана ; Изетовците - Изет Шакир; Асан Велиев; Сали Ораза(Петела). Одворяват ги на едно място, което се обособява като махала, на освободена къшла на румънски чокоин.

Като най-масово преселване на мюсюлмани в близкото село, тогавашното джамийско настоятелство на с.Красногор, организира събарянето на джамията и пренасянето на  минарето и всички годни строителни материали в с.Търновци.

Големите миграционни движения са събрали в това село преселници от различни краища на България и така населението за няколко години не само се увеличава, но и става пъстро със своят бит, традиции, култура, език и обичаи.

Изготвил:  Марияна Пейчева Нацова

  

Джамията в село Черногор

Построяване на джамията – 1925 г.

/По разказ на бай Акиф Атуф/

Хората на с.Кара Дърлар (Черногор) били скромни, работливи и живеели задружно. Из между тях имало много сръчни самоуки майстори занаятчии- зидари и дърводелци. Със собствени сили и средства мюсюлманите започват издигане на нов духовен храм – джамия, обърната според ислямските обичаи така, че молещите се да са с лице  към Мека.

Каменни колони от вдете страни 
на входната врата

Издялана в камъка молитва 
към вярващите

Искали тя да е по–голяма и по здрава от старата, с дебели зидани стени, за да устои  на времето. Тухлите за градежа й са правени и изпичани на място, но не били достатъчно здрави, тъй като пръста тук била много ронлива и хората с каруци пренасяли пръст от село Български Косуй (с.Пожарево) за да я смесват с тукашната. 

Над входа й е поставен камък с издялана на арабски молитва от корана, а от двете страни все още ясно личат издяланите красиви орнаменти върху каменни колони.

Запазени са дървените куполи от самото 
построяване на джамията през 1925 г.

Издигат я с три кубета – едно голямо и две по-малки, украсени с дърворезба, които и до ден днешен не са изгубили и част от красотата си. 

Вътре над олтарното място – „михраб” -  има друг останал от тогава надпис на арабски, който казва, че джамията е построена благодарение на помощта на кархадарларското население с отправена благословия към сръчните й майстори зидари и призовава тя да бъде отворена денонощно за молитвите на вярващите.

Мафили

От дясната страна на михраб на арабски е изписано Аллах, а от ляво - Мохамед. От предверието стълби отвеждат към балкона–„мафили”. 

Тъй като религиозните обичаи забраняват смесването на мъже и жени по време на богослужение, мястото на балкона (мафили) е определено за молитви на жените, младите невести и децата. 

През 1925 година джамията е напълно издигната и отваря врата за вярващите. 

румънски вестник
от 05 септември 1929г.

Друго потвърждение за това е намереният между гредите на кубетата при възстановителният ремонт, румънски вестник "DIMINEATA" от 05 септември 1929 г., вероятно забравен от майсторите. 

След изселването на голяма част от турското население през 1935 година джамията запустява и през 1945 година напълно спира функциите си. През следващите години тя бива последователно използвана като складове за зърно, кръчма, железарски магазин, пункт за събиране на мляко, яйца, старо желязо. Докато през 1993 г. джамийското настоятелство не предприема възстановителен ремонт . 

Мимбер

Подновяват се  парапетите на балкона- мафили, поставя се  минбер от където ходжата да извършва богослужението, на стената се слагат цитати от корана на арабски, свещници,  които да се палят на всички религиозни празници .

През м.април 1996 година с Курбан байрям и отправени молитви към Бога, джамията отново отваря врата за вярващите мюсюлмани. През 2008 г. бе направен основен ремонт на кубетата и  облицовката им бе изцяло подменена.

Подновените кубета на джамията

Изготвил: Марияна Пейчева Нацова

Църковен храм "Св.Николай Софийски Новий"

Църковен храм "Свети Николай Софийски Новий" с.Черногор

Никога в селото не е имало църковен храм, дори църковно настоятелство. Няколко години след преселяването на компактното  българско население  идва комунистическият режим, през който има забрана на ученици да посещават  църква. Вярващите християни казват, че безверието се наказва  и  нуждата от църковен храм назрява, особено след настъпилите политически промени, когато настъпва и свободата на вероизповеданието. 

През 1994 година  със спомоществователсвото на цялото християнско население е закупена  църковна камбана и монтирана в преотстъпено от община Главиница дворно място.Избира се църковно настоятелство с председател енорийски свещеник Петър Койчев и главната задача, която си поставя е  изграждането на църковен храм. След преместването му в  Провадийска енория, неговото място заема отец Газдов.

На 22 април 2001 год. мястото е осветено от Негово Високопреосвещенство Доростолски и Червенски Митрополит Неофит и е положена първа копка. Техническият ръководител на строежа е Пламен Савчев. Общата застроена площ е 90 квадратни метра.
Но за изграждане на храма по църковния канон, а именно да е обърнат изток-запад, дворното място се оказва недостатъчно и семейството на Лазар Савчев, чийто имот е в съседство, отпуща около 0,500 дка от своя парцел като дарение.

Благодарение на съвместните усилия на основния ктитор  - Тутраканският предприемач и бизнесмен г-н Николай Николов, архиерейския наместник  отец Васил  и обществената енергия на хората от селото, изграждането на храма е завършено. Молитвената зала има великолепна акустика, която се получава от многобройните глинени гърнета, вградени в стените на храма.
Иконописта е в руски стил и е дело на талантливи иконописци, възпитаници на Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. Св.Кирил и Методий”.

На 24.10.2010г. Негово Високопреосвещенство Русенски Митрополит Неофит освещава новопостроеният православен храм „Св.Николай Софийски Новий”. 

Посрещане на Негово Високопреосвещенство Русенски Митрополит Неофит

Основата на св. престол беше поръсена със светена вода, след което духовниците го измиха и го облякоха с бяла покривка (срачица). При четене на псалом 92 митрополит Неофит покри с втора покривка св. трапеза (индития). Положена бе и третата покривка на св. престол (илитон). Върху него духовниците поставиха напрестолно св. Евангелие, напрестолен кръст, дарохранителница, напрестолно кандило и свещници.

Освещаване на иконостаса от Негово Високопреосвещенство Русенски Метрополит Неофит

Иконописта е дело на талантливи иконописци от Православния богословски факултет на Великотърновския университет„Св.Св.Кирил и Методий”.

Негово Високопреосвещенство Русенският Метрополит Неофит внася св.антиминс в олтара и го полага на св.престол

При пеене на тропари бе извършено литийно шествие около храма с носения от митрополита св. антиминс. След това той внесе св. антиминс в олтара и го положи на св. престол.

В богослужението взеха участие голям брой свещенослужители: архим. Василий, игумен на Чипровската света обител „Св. Йоан Рилски”, родом от с. Черногор, ставр. ик. Илия Тонков, архиерейски наместник на Тутраканска духовна околия, ставр. ик. Георги Георгиев, архиерейски наместник на Разградска духовна околия, прот. Васил Василев- сега действащият енорийски свещеник, прот. Михаил Михайлов, свещ. Йордан Йорданов, свещ. Йордан Куцаров и дякон Кирил Синев.

Прочетена бе коленопреклонна молитва

 

Проповед за неделя шеста след Неделя подир Въздвижение прочете г-н Ангел Младенов, секретар на Русенска св.митрополия

  

Благославяне на празничния курбан за здраве

Негово Високопреосвещенство благодари на всички, които са взели участие в изграждането на храма. Главният ктитор е г-н Николай Николов. Митрополитът разказа на вярващите житието на св. великомъченик и благодари на архим.Василий за съслужението на празника.

„Аз изповядвам едно простичко кредо в живота – човек трябва да се стрeми да прави добро. Като не можеш да направиш добро, поне да не се прави зло. Бях поканен, считам го за свой дълг. Увлякъл съм и други хора, даже на мен се падна честта да акумулирам труда на всички. Не е само моя заслугата, това са хора, които са отделили средства, труд, от хляба на децата, за да го направят този храм. През годините на строежа съм идвал тук много пъти, коригирал съм някои неща. Стремил съм се всичко да стане точно. Така от днес предаваме храма в ръцете на Българската православна църква.”

Николай Николов

Изразена благодарност от християните на с.Черногор 

към основния ктитор на храма г-н Николай Николов

Така този ден се превърна в най-хубавия за жителите на с.Черногор, защото делото бе завършено – едно добро дело за селото и за хората тук, както и за съхранението на националните ни традиции и принадлежност към християнските ценности.

Раздаден курбан за здраве на всички миряни

Обща братска агапа споделиха всички,взели участие в радостното събитие

Икона на Св.Николай Софийски Новий - патрон на църковния храм

 

Храмовият празник на с.Черногор по църковния календар ще се празнува на 17 май.

 

Изготвил: Марияна Пейчева Нацова